Всичко, което виждаш и всичко, до което се докосваш, е всичко, което живота ти някога ще бъде.

„All you touch and all you see, is all your life will ever be.

Breathe. Breathe in the air. Don’t be afraid to care.“

Далеч от очите, далеч от сърцето.

А не възприемаме ли света, само по начина по който го виждаме?

Такива сме. Трудно е да запазим нещо ако не е пред нас, а ако го запазваме, значи е неизбежно. Забравяме. Отлъчваме се, променяме се. Всъщност кои сме ние? Ако знаехме само колко вселени има вътре в самите нас. Ако съзнавахме как всеки наш избор променя съдбите ни. А те дали са предначертани? Можем ли да помислим за секунда. Да оставим цифрите настрана. Научихме се, че всичко е в цифрите, нали? Не можем да дишаме вече. Задушават ни. Задушаваме се чрез собствената си илюзия. А тя не съществува. Всичко е в нашите ръце. Всичко е в нашите души. Всичко което виждаме сме ние. Аз съм ти и ти си аз. Погледни в отраженията. Всичко е скрито в ъгълчето на окото ти. Можем ли да се примирим с изборите си? Можем ли да видим всичко, което е пред очите ни или чакаме то да се отдалечи, за да усетим, че е било.

„Всичко, което виждаш и всичко, до което се докосваш, е всичко, което живота ти някога ще бъде. Дишай. Вдишай дълбоко във въздуха. Не се страхувай да допуснеш.“

Цитирам Пинк Флойд не случайно. Ако се бяхме научили да вдишваме и да вкусваме, нещата нямаше да изчезват. Нямаше да има нужда да ни липсват. Всеки ден те виждам в съзнанието си, но вече те няма. Не знам къде си. Не те усещам. Преди нишката на съдбата ни свързваше. Нишката на избора. Но всичко беше заледено от полъха на зимата. Зимата в сърцата. Снимките остават. Спомените също. Но не и онова, което трябваше да свърже нишките.