Започнах картина. За да се освободя.

Късно е и съм разкъсана. От контрасти, от емоции, от лица. Колекционирам ги, но мисля, че започват да ме завземат. Отвътре навън. Говоря с техните усти, гледам през техните очи. Прекалено много са, трябва да ги изчистя. Числа, случки, случайности. Отпред и отзад, обърни се. Отново. На края сме. Змията е дълга седем мили. Докато пристигне, за да ни качи на гърба си, ще сме се изтънили. Ще сме станали почти невидими. Само спомена за някогашните целувки ще ни крепи да не изчезваме. Пясъци, вихрушки. Чудовищна енергия. Ще те погълне. Обърни се. Целуни змията по езика. Може би ще ни отведе отвъд градината – в необятното. Път от ябълки. Чувам гласа ти в главата си. Не съм аз вътре, а си ти. Изкушаваш ме, караш ме да тръпна, да очаквам.

Започнах картина. За да се освободя. И тя е седем мили дълга. Докато я завърша дали ще съм изчезнала?