Културната революция през втората половина на ХХ век

Културната революция през втората половина на ХХ век преобразява напълно света. На „власт“ идват младите, различните, тези, които искат да променят коренно механизмите на случване и процесите на светоусещане във всеки един аспект на живота. Този културен подем започва с феномена наречен „рокендрол“. В началото на 50-те години този културен феномен еволюира от своя първоизточник, основаващ се в музиката на негрите – блусът. Той става универсален език за осъзнаване и възприемане на света. Бунтът на белите, които застават против разбиранията на родителите си, и тяхното желание да надмогнат „американската мечта“, дава тласък на тази ъндърграунд „цивилизация“. Рокендролът разтърсва из основи културният свят и променя не само музикалната сцена, но и художествената. Развитието на технологиите – телевизията, медиите помага за пропагандирането на този „нов бриз“ и поставя началото промяната. Както отбелязва анализът на Хобсбаум: “Технологията революционизира изкуствата най-очевидно като ги направи всеприсъстващи“.

Технологията трансформира света на изкуствата, като популярните изкуства изживяват този подем по-рано и по-бързо, от този на „високите“ и традиционните. Ню Йорк измества Париж и става новата културна столица на света. Тласъкът на това развитие започва след втората световна война. Пазарът за изкуство се изменя спрямо новите течения, които идват на преден план. Джаксън Полък, Уилиям де Кунинг, Марк Ротко, Франсис Бейкън. Абстрактното течение на експресионистите (1947 г.-1950 г.). Action painting (1949 г.) Предшествениците на Поп Арт-а (1950 г. – 1970 г. изкуството, което изскача), смайват света с новият, стилизиран поглед над човешката душа. В социален аспект този тип на възприемане показва на публиката, че тя може да избира, че тя живее и вибрира на други честоти.

Харолд Розенбърг, в есето си “The American Action Painters”[1], публикувано през 1952г. в Ню Йорк, отбелязва: “В определен момент платното започна да изглежда за един американски художник след друг по-скоро като арена, в която да действа, отколкото като пространство, в което да възпроизвежда, преобразява, анализира или „изразява“ обект, действителен или въображаем“.

Техният тип не е на младия живописец, а на преродения. Човекът може да е над четиридесет, художникът на около седем. Диагоналът на една голяма криза го отделя от личното му и артистично минало.

Във втората половина на 50-те години избухва войната във Виетнам (1955г.), която има огромно значение за културата и историята на западните страни. Появата на „Краля“ – Елвис Пресли и на рок музиката вече е затвърдена. Изкуството започва да отразява политически отношения и да има отношение към случващото се. Това, което се случва през 1956 година в САЩ и Англия - годината на „Heartbreak Hotel“ и на лондонската изложба „This is Tomorrow[2], първият – внушаващ силата и виталността на една възникваща популярна култура - ранните черно-бели "заслепяващи" панели, които Джон Макхейл инсталира на изложбата This Is Tomorrow през 1956 г., неговата серия Пандора в Института за съвременни изкуства през 1962 г. демонстрират тенденции в прото-оп изкуството.

Списание Time въвежда термина „op art“ през 1964 г. в отговор на шоуто Optical Paintings на Джулиан Станчак в галерия Martha Jackson , за да означава форма на абстрактно изкуство (по-специално необективно изкуство), което използва оптични илюзии. Хобсбаум характеризира годините на Златната ера и с развитието на специфична глобална “културна революция”. Младежката култура“ става доминираща в развитите пазарни икономики. Откриването на този младежки пазар в средата на 1950 революционизира бизнеса на поп музиката и в Европа, сектора за масовия пазар на модните индустрии. Силата на младежките пари може да се измери от продажбите на грамофонни плочи в САЩ, нараснали от $ 277млн. през 1955 г., когато се появява рокът, до $600 млн. през 1959 г. Младежката култура става матрицата за културна революция в смисъла на революция в маниерите и обичаите, в начините на прекарване на свободното време и в комерсиалните изкуства, все повече формиращи атмосферата, която градските мъже и жени дишат.

60-те години на ХХ век развиват започнатото през 50-те. Пикът на изкуството започва да задвижва колелата си. Навсякъде мирише на борба за свобода. „People want to fight or fuck, love or kill, Vietnam is out there man, sides are being chosen“[3]. Границите на съзнанието са само лимити за това, което ще донесат 60-те години на света. Търговията между САЩ и СССР, политически задушавана от двете страни дотогава, започва да процъфтява в края на 60-те и началото на 70-те. Виетнамската война деморализира и разделя нацията сред предаваните по телевизията сцени на размирици и антивоенни демонстрации, довежда до предизвестено поражение след десет години и демонстрира изолацията на САЩ.

Вълната на вдъхновение - т.нар. „ъндърграунд“ се оформя от творци и течения като Бийтълс, Анди Уорхол, Йоко Оно, Карл Андре, Джоузеф Кошут, Ролинг Стоунс, концептуалното изкуство, минимализмът, психиделичният рок. Сблъсъкът на поколенията правят тези изкуства възможни, дори „родителите“ харесват Бийтълс. „Те са просто добри, интелигентни момчета, синове на средната класа, които знаят как да правят музика“[4].

“Западната сексуална революция на 1960-те и 70-те става възможна с антибиотиците – непознати преди Втората Световна война – които видимо отстраняват главните рискове на сексуалния промискуитет, правейки венерическите болести лечими и с противозачатъчното хапче, станало достъпно през 60-те.” Друг ефект от технологичната революция е, че: “Колкото по-сложна е прилаганата технология, по-сложен е пътят от откритието до производството, и по-разгърнат и скъп процесът на преминаването му“. Отчитайки някои от най-популярните лозунги на парижките студенти от това време – “Забранено е да се забранява”, “Когато мисля за революция, искам да правя любов”, историкът свидетелства: “Това бе далеч от революция, но значително повече от ‘психодрама’ или ‘уличен театър’, както пренебрежително е отхвърляно от несимапатизиращи по-възрастни наблюдатели като Раймон Арон. Във филма на Бернардо Бертолучи – “The dreamers” се разглежда живота на трима студенти в Париж през 1968 г. Това, може би е най-доброто произведение на кино изкуството, олицетворяващо сексуалната революция в Европа през това десетилетие – промяната на човека, желанието му за изкуство и любов, бунт и истина, излизането извън познатите граници, изгубването в младостта.

60-те години бележат затвърждаването на тезата, че изкуството вече не е просто авангардно (изкуството през първата половина на ХХ век - Пикасо, Дали, Лорка, Бунюел и др.). То не се създава, за да стои в домовете на богатите, то не е бутиково или просто бунтарско за ложите на определени общества, то не се бори с комунизма, с расовата дискриминация или с правата на жените. То вече е за всички. То вече е отражение на света. Отражение на битието. Както отвън, така и отвътре. Както отвътре, така и отвън. Изкуството е еволюирало за да стане част от всекидневния живот на младият човек. А младият човек е бунтар. Той е музикант. Той е фотограф. Той е кинематограф и режисьор. Актьор и композитор. Той е всичко. Свръхчовек. Свръхреален. Олицетворение на свободата.

Луит развива позициите си и в текст, публикуван през 1969 г.: “Концептуалните художници са по-скоро мистици, отколкото рационалисти. Успешното изкуство променя разбирането ни за конвенциите чрез промяна на възприятията ни. Възприемането на идеи води до нови идеи.“ Друг американски художник, Джозеф Косут, заявява в есето си “Изкуство след философията”, публикувано през 1969г.: “Да си художник днес означава да проблематизираш естеството на изкуството. А творбата, която е основоположник на тези възгледи е „Фонтанът“ на Марсел Дюшан (1916 г.).

“Whitey on the moon”[5] През юли 1969 г. Аполо 11 се приземява успешно на луната. След тази дата самият екзистенциален и философски въпрос – „Какво е живота?“ се променя. Кацането на Луната е „game changer“ за цялото човечество. И влиянието, което оказва на изкуството, точно по времето на сексуалната революция, хипи ерата, войната във Виетнам, психиделичното изкуство, използването на наркотици за разширяване на съзнанието, е неизменна част от ефектите, причинени в социо-културния аспект на десетилетието. Имена като Дейвид Боуи[6], Салвадор Дали[7], The Doors[8], Джордж Лукас[9] и различните типове изкуства, които практикуват, оказват световно влияние върху масовата контра култура.

Британският концептуалист Виктор Бъргин отбелязва в есето си “Ситуационна естетика”, публикувано през 1969 г.: “Кейдж е оптимистичен в твърдението: Ние се освобождаваме от собствеността, заместваме употребата. Художникът е готов да вижда себе си не като творец на нови материални форми, а по-скоро като координатор на съществуващи форми, и може следователно да избере да изважда материали от средата“. Както отбелязва анализът на Ерик Хобсбаум: “В средата на 1970-те светът навлиза в Студената война. Световната икономика, изправена пред проблемите на 1970-те и 80-те вече не е тази на Златната ера, въпреки че е предвидим продукт на тази ера. Системата й на производство е трансформирана от технологичната революция и глобализирана, или „транснационализирана“ в изключителна степен и с драматични последствия. През 1970 г., когато Виетнамската война е в разгара си, броят на училищните служители в САЩ за първи път става по-голям от броя на военния и цивилен персонал на отбраната.

Марина Абрамович и Улай, Стеларк, Кристо и Жан-Клод. Пърформансът, Ленд арт-а – новите артисти и течения в изкуството. Пърформансът е интердисциплинарна форма на артистичен изказ, която би могла да обедини в себе си изразните средства на всички изкуства във всякакви комбинации. Няма ограничения относно времетраене и места за реализация. Единствената константа е живото присъствие на артиста, в чиято основа са поставени изразните възможности на тялото и поведението в естествени или преднамерени ситуации. Най-простото определение, което можем да дадем е: представяне на идея чрез публично изпълнение на живо.

Ани Лейбовиц и култовите снимки на Ролинг Стоунс по време на британското им турне през 70 те. Фотографът среща публиката отблизо с най-интимните части на изпълнителите, създавайки задкулисната фотография, виждайки членовете на бандата като етерични същества, богове, демони, нещо извън човешко. По този начин медията създава един нов прочит на професионално ниво – снимките вече са сексуални, интимни, персоните им са допълнение към музиката им. “Forrest Gump”[10] е портрета на времето, който най-умело описва ефектите върху обществото, чрез хумор и брутална откровеност, той разглежда истината за тази „златна ера“ в културата през погледа на един различен човек.

През 80-те години на ХХ век Стеларк провежда 25 пърформанса в продължение на 13 години по целия свят, в които той провисва на куки и е стабилизиран от собствената си тежест. Той започва да разглежда „тялото“ като платно за изкуство, едно ново, дигитално, пост концептуално изкуство. Това, което той нарича “body suspension” се базира на религиозен ритуал за възмъжаване в културата на северно-индианските американци, при който, момчетата, щом стават мъже, трябва да преживеят загубата на кръв, провесени на куки, минаващи през тялото им, изпадайки в медитативно състояние. Стеларк разработва концепцията и я превръща в пърформатично изпълнение. Влиянието на разглеждането на изкуството по този начин през 80-те години предизвиква публиката и творците на десетилетието да разширяват допълнително възприятията си, търсейки път към новото изкуство, разглеждайки екзотични обичай и традиции.

Типичната визия на 80те години на ХХ век – „Back to the future“[11]. Метафората, която използвам идва точно от колата, която е представена като машина на времето – „The DeLorean“ – модел DMC-12 – спортна кола с две врати, които се отварят нагоре. Желанието на човека да покорява други светове, да лети, вече кацнал на луната, той има силата да стигне до други планети и да пътува в други времена. Това десетилетие дава началото на сериозното технологично развитие, на тоталния крах между поколенията – тези преди интернета и след него, много приличащи на тези преди войната и след нея.

Пърформънс арт-а, видео инсталацията, хепънинга и технологичното изкуство – мултикултурализмът е в основата на 90-те. Последните 10 години на ХХ-ти век са наречени началото на края на историята. Тъй като Съветският съюз пада и ядреният страх от Студената война избледнява (само за да бъде заменен от тероризма), капиталистическата демокрация задвижи десетилетие на стабилен растеж в Америка. И все пак надмощието на тези противоположни суперсили също бива разбито през 90-те години от процеса на глобализация – разпространението на бизнеса и културата през националните граници. С възхода на кабелната телевизия, мобилните телефони и световната мрежа мултикултурализмът се превърща в белег на времето. Светът на изкуството също, фрагментиран и децентриран, обхваща богат набор от различни практики и движения.

Края на десетилетието и на този период на революционна контракултура идва с Jurassic park[12] – първата 3D анимирана походка – тази на динозавъра, дава началото на една абсолютно различна вселена с различни закони и ритъм. Само за 5 години походката се превръща в култовата сцена на Нео в „The matrix“[13], визуалните ефекти в LOTR[14] и началото на дигиталната епоха.

[1] Американските живописци на действието [2] В превод от англ. Ез.„Това е утре“ [3] цитат от филма “The Doors” на Оливър Стоун [4] “How Beatles changed the world” dir. Tom O’Dell [5] Gil Scott-Heron [6] Star man, Space oddity [7] Girl with curls [8] Moonlight drive [9] Star Wars [10] Dir. Robert Zemeckis [11] Dir. Robert Zemeckis [12] Steven Spielberg [13] Wachowski brothers [14] Peter Jackson