Локомотиви

Не знам как да започна. Толкова много шум. Локомотиви. Брътвеж. Крясъци, викове, смях. А там има място за мен, само когато има нужда от мен. Грехове, изкушения, балади, бавни песни в мрака. Всичко започва от тишината и желанието. Винаги започва със светлина и жажда. Първата сутрешна глътка въздух. Студено е, а ти си под одеялото. Усещаш слънцето по лицето си. Време е да си вървиш. Ако не си тръгнеш, грехът ще те погълне и вече няма да имаш избор. Моля те, тръгни си. Докато още е красиво. Докато мига не е приключил. После започва брътвежа. Крясъци, викове, локомотиви. Там в момента не съм нужна. Душата ми ще запляска с вятъра и само късчета от нея ще останат. Там. Отвъд. От другата страна. Чуваш ли го?

Идва.

Краят.

Съскането. Скърцането на пясъка. Ударите на вълните. Хиляти тонове захарен памук плуват над синият хоризонт. Гръмотевици. Локомотиви. А утре никога няма да знаеш. Утре никога няма да дойде. Това не е смъртта. Само откъсването от тази фрактална реалност. Ще видиш ли смисъла отвътре? Част от цялото тесто.

Пак ще стане тихо. Накрая. Там - на края.