Беше една от най-дългите нощи.
Онова усещане, което не ти дава мир. Въртиш се, но не можеш да заспиш. Не знаеш дори защо. Няма логика от миналото. Има такава обаче, свързана с късащите се нишки. Така се оплиташ с един човек. Ти му даваш, той ти дава. Нишката е толкова дебела, че успява някак да те измъкне от собствената ти бъркотия. Издърпва те през бодливите тръни и започва бавно да пулсира около чисто новото ти тяло. Преродил си се с помощта на тази пъпна връв, която те обгръща в светлина. Започваш да дишаш като че ли за пръв път. Това което си бил, вече е изчезнало. Сега си нов. Добре дошъл. Ставаш, изправяш се, поглеждаш към слънцето. С течение на времето започваш да опознаваш новото си тяло, а пъпната връв вече е като златна нишка, изтеглена през времето и пространството. Като конче на малкото пръстче.
Точно тогава, когато вече си сигурен, вече вярваш в света и себе си, златната нишка се къса. Тя спира да съществува. Вече няма пулсация през време-пространството. Това беше една от най-дългите нощи.
Мислех, че ще ме е страх. Ала светлината се е променила, сякаш вече идва отвътре. Нишката се е скъсала и е оставила след себе си хиляди златни частици, а те са навсякъде.
Вече няма страх. Има само златна светлина.
Comments