Нео-експресионизма на ХХ век

80те години на ХХ век водят със себе си една реакция на досегашните движения, един бунт, насочен към концептуализма и минимализма. Критиците наричат нео-експресионизма ретрограден, радикален спад на въображението. Усещането за грубост, боравенето с материалите по един брутален начин е най-важната част от това течение, което се бие с абсолютно простичкото, което до тези години взима превес.

“Останалата част от историята са примери. Имаме богохулство на наша страна! Болните са избягали от болничните си легла. Техните опростяващи методи са ги помели до гребените на вълните. Ледът под мъгливия лабиринт е счупен. Всички те са замръзнали, сковани – тези, които вярват в плодородието, тези, които вярват в него – тези, които се отричат от перото си и тези, които ги почитат. Огнени бразди в леда, кристали като цветя, кръстосани ледени висулки, разкъсано звездно небе. Замръзнали голи фигури с инкрустирана кожа – разлята кървава диря. Любезните се измиват, отлагат се като утайка. Лица, които луната дърпа, в перспектива, в реките, лица, в които капе отпадъчна вода. Жабата, която облизва плюнката на певците. Светеща кристална планина. Омир, водата на твоето око, в планинското езеро. Уловени в извивките на ръководствата, които изобретяват метода.”[1]

Манифестите на Базелиц показват в думи яростта, страстта, любовта в сърцата на артистите на 80те. Показват, че това противопоставяне на досегашното статукво боли като всяка една промяна, отразява във форми и цветове всяка една мисъл. Сходствата между поезията на Джим Морисън [2]

“Who called these dead to dance? „ Кой извика мъртвите на танц? Was it the young woman Дали беше младата жена Learning to play the "Ghost Song" Която се учеше да изпълнява „Песента на Духовете“? In her baby grand Във величествената си невинност Was it the wilderness children? Дали бяха децата на пустинята? Was it the Ghost-God himself, Дали беше Духът- Бог от плът и кръв Stuttering, cheering, Заекващи, радващи се, Chatting blindly? Бърборейки сляпо?

I called you up to Извиках те, Annoint the earth. За да помажем земята I called you to announce Извиках те, за да съобщя за Sadness falling like Тъгата падаща като Burned skin. Обгорена кожа I called you to wish you well Извиках те, за да ти пожелая всичко добро To glory in self like a new monster да се изкъпеш в славата като неопетнен колос And now I call on you to pray.” А сега те викам, за да се помолим“

и Манифестите на Базелиц[3] показват ясно, че това което е казано в Пандемониум 1 и 2, остава траен отпечатък върху другите, живеещи и творящи в същото време. Ако сравним това заимстване с ерата на Бел Епок[4] ( и не само) виждаме, че изкуството е един общ жив организъм, който се нуждае от всички онези души, които са се отдали на създаването, за да еволюира и да се развива.

Еклектиката на 80те е необятна, тъй като по едно и също време идеите започват да се развиват с бясна скорост. Инерцията дадена от контракултурата на 60те и 70те скъсява еволюционната хронологична линия, караща я да се движи все по-бързо и по бързо. От една страна това е ерата на модерното. Ерата на компютъра и на те първа развиващите се технологии. От друга, в съзнанието ни стоят децата, каращи колелета в малките американски градчета, портретирани от Стивън Спилбърг. През това време излиза и книгата на Стивън Хоукинг – Кратка история за времето. Роалд Дал написва Матилда. Онова, което сме видели в Одисея 2001 през 1967г. започва да се струва все по- близо. Марти Макфлай пътува с Делориан-а в бъдещето и спасява семейството си. Стив Джобс изкарва първият Макинтош (1984г.).

Да, определено ако просто натрупаме всички тези случки на 80те думата „еклектика“ може дори да избледнее пред колорита на развитието на изкуствата и промяната на света. Романтизма в поемите на Морисън или в манифестите на Базелиц започва да ни се струва някак далечен, от отминала епоха. Та как могат всички тези неща да се случват едновременно?

Дигитализирането също влиза с пълна сила и в художествените представи за света. Колажирането, преправянето, играта с формите и обемите, идеите и хрумките, завземат важна позиция в структурирането на тази така важна за настоящето ни ера. Ако се огледаме извън света на художественото и се впуснем в ъндърграунд културата ще открием един пост поп арт. Едно наслагване с ясни граници на изображения, звуци, картини. Кино, музика, фотография

Ако зададем на обикновен зрител въпроса с какво помни 80те години, първият отговор ще са модните тенденции и еманципацията. Жената като модерна светска личност. Разгръщането на женската енергия не само като създаваща и поддържаща живота, но и като внасяща промени. Това неминуемо се отразява на светските художествени среди, тъй като вече изкуството не е просто платно или редимейд, то не е просто изложба, то е инсталативно и нео-концептуално. Артистът е част от произведението, той е началото и края. Галериите са огромни, лъскави и чакащи да продават все нови и нови хрумки. Изкуството вече е бизнес. А тези, които боравят с него не са просто хора, те са друг тип човешки същества. Сякаш змията, която Джим Морисън предвижда през 70те, започва да се оплита около гушите на обществото. Сякаш белият заек на Джефенсън Еърплейн отваря вратата към Страната на Чудесата. Изкуството контрира стерилността на минимализма, започва да завъртва часовниковата стрелка наобратно към пищността на формата, колорита и усещането за дълбочина.

Интересно е да се разгледат 80те години на ХХ век от гледната точка на тази плътност, която се създава като отговор на минимализма. Защото какво е минимализма в основата на природата си – вътрешното желание на човека да опрости и да разнищи конфликта стоящ в самия него. А проблема на минимализма е, че преминава от другата страна, когато се използва грешно – на предмети с пределен характер биват придавани определени качества, които понякога не става пределно ясно на зрителя как се свързват. Както се казва в днешно време – всичко може да бъде изкуство, зависи от концепцията. А тази концепция невинаги попада в правилните ръце. Редимейда на Марсел Дюшан трудно може да бъде оборен, тъй като убежната точка на перспективната линия на наблюдаване се намира в окото на откривателя на новото течение, а обогатяването му след това понякога по – скоро развращава течението, „обогатявайки “ го, от колкото да създаде плътността на завършената картина, на завършеният цикъл. А дали цикълът въобще може да бъде завършен, щом всеки човек се вдъхновява по различно време от различни култури и течения? Хиляди въпроси изхождат от онова, което бъде създадено. Точно там стои и разковничето, това значи ли, че създаденото провокира създаването. Или тук правим аналог с яйцето и кокошката?

80те години на ХХ век ни показват точно това – че създаденото провокира създаването. Количеството определя качеството. Или по-точно, то довежда до качеството на създаването на продукта. Създаването на изкуството, разгледано като нещо което продава. Тук можем да споменем, освен количествата, и различните качества на създаденото. Изброените по – горе, различни по вид и смисъл творби – като под творби бих сложила и изобретенията – компютрите, които след ХХте години кардинално променят облика на света. Не виждаме ли един “pattern” на създаването на основоположни за идващият нов век не само течения, стилове и артикули? Можем ли да кажем, че 80те години ни дават качеството на основоположник, натрупано от количеството преди това – 60те и 70те години на ХХвек взети заедно? 80те години не са ли онова „перфектно дете“ на родителите си? Компютъра и новата операционна система съвсем скоро ще променят света. Анди Уорхол[5] и поп арта вече са променили тотално визията на този свят на изкуството през златната година – 1967 . „Бананът“ на Velvet Underground[6] е положил едни различни за музиката основи, които вече, през 80те започват да се усещат цялостно. Жан Мишел Баскя[7] променя ъндърграунд културата, въвеждайки графитът сякаш онези групи, „живеещи под земята“, започват да се променят с всичко онова, което виждат по улиците – стрийт арта[8] бавно завърта земята около оста си, създавайки цяло едно поколение, което те първа ще се вдъхновява от онова , случващо се по улиците на света.

Добре дошли в джунглата на борбата на улицата. Ако разгледаме Ню Йорк – новият културен център на света – мястото където се случват всички тези срещи, конфликти и сътворение ще видим града на греха. Борбата с расовата дискриминация, която вече е част от всекидневният живот, борбата с насилието и престъпността, с наркотиците, появяването и разрастването на ХИВ. Изброени така, всички тези социологически насочени факти изглеждат някак случайно подхвърлени, но точно заради тях и техните натрупвания се изграждат темите, които културата разглежда.

80те също са времето и на модерния рок и попа. Майкъл Джексън, Принс, Мадона, Брус Спрингстийн, Металика, Гънс енд Роузес и много други, скандализират света с липсата на цензура. Покоряват сърцата на младата публика и създават, отново, основата на всичко онова, което предстои да избухне – всичката онази енергия, която иска да се противопостави на „американската мечта“ и чувството за сигурност. Сигурността е скучна, тя е отживелица. Време е за пътя. За неяснотата, за новото, за опасното, за експериментите. Сцените са пълни, живота избухва. Хората вече имат нужда от нещо по-твърдо. От динамика, от бързи обороти. И те, естествено, биват създадени. А създаденото води след себе си доминото на промяната. Хип хоп, електронна музика, пост пънк, ню уейв, готик рок, хеви метъл са само някои от теченията в музиката, които се проявяват през 80те и те създават милиони последователи. Като продължение на 70те, новото десетилетие нараства и набъбва, раждайки нови изкушения. Ъндърграунда нараства толкова много и толкова бързо, че вече дори не може да се събере под земята. Окови започват да се чупят с пълна сила – навлизаме в едни времена на бунт, секс, наркотици и експерименти. Или както се казва – “Welcome to the jungle”.[9]

[1] Pandemonium manifestos – George Baselitz [2] An American prayer - 1978 [3] Manifesto – George Baselitz - 1966 [4] Belle Epoque – the glory of Paris – 1890-1910 [5] Анди Уорхол (на английски: Andy Warhol) е американски художник, водещ представител на течението поп арт. След успешна кариера като илюстратор на реклами, той става световноизвестен със своята работа като художник, авангарден кинорежисьор, звукозаписен продуцент и писател. [6] 1967 – The Velvet underground & Nico [7] Жан-Мишел, самопровъзгласил се за легенда, покорил светския живот в Ню Йорк, станал любимец на жените, почитатели на изкуството, превърнал се в глас за неразбраните творци, изгубените в изкуствения свят на расизъм и предразсъдъци артисти. И всичко това, издигайки уличната поп култура в „бизнес за милиони“ (по негови думи). От всички свръхчовеци художници, с които сме запознати, детето чудо Баския остава като кумир за поколения наред със своята индивидуалност и крещяща енергия. [8] Улично изкуство е изкуство, което се реализира и развива на открити обществени места – тоест „на улиците“ – макар терминът да се отнася към несанкционираното изкуство, в контраст на правителствено подпомаганите финансово инициативи. В тази област на изкуството, най-широко представени са визуалните изкуства: традиционни графити, скулптура, шаблонни графити, стикерно изкуство, залепяне на плакати и улично плакатно изкуство, видео прожекции, арт интервенция, оторизирано и неоторизирано (guerrilla art) инсталационно улично изкуство. В действителност терминът улично изкуство или по-специфичният термин пост графити е използван за разграничи съвременните произведения на изкуството, разположение на обществени места, от графитите тип вандализъм или държавното / корпоративно изкуство. [9] Welcome to the jungle – Guns n’ roses 1987