Отвъд маските и реалността - чудовище от енергия

It’s a monster of energy. Ride the snake. Up to the garden. To the other side. /The doors,1991, dir. Oliver Stone/ “Look up here, I'm in heaven, I've got scars that can't be seen, I’ve got drama, can't be stolen. Everybody knows me now.” /Blackstar lyrics/

Дейвид Боуи или истината за света.

“Това е много странно, не съм сигурен дали ми харесва или не”

Нали? Срещали сте се с чувството наречено харизма, магнетизъм. Да си толкова силно провлечен от нещо, притеглен като от невидима сила. Първоначално можеш да се опиташ да избягаш, преди чудовището да те погълне, да те изяде мигновенно, да се слееш с него в един общ яйцевиден кувиоз, мимикиращ изкуствена утроба. Не просто препратка към матрицата, не просто изследване на общество, изградено на базата на изкуствени ценности и хиперболизирана посредственост, носеща маската на изкуството.

Страшни неща са маските, понякога осветени правилно от прожекторите могат да ни дадат илюзията за реалности, дори да образуват нови религии. Но те все някога падат. Истината излиза наяве. А не е ли това изкуството? Бруталната сурова истина, представена през призмата на човекът, но не човекът като продукт или като душевност, а като магнетична предпоставка за величие.

Мегаломания? Изследване на непонятното нещо наречено харизма. Тотално нелогично. Абсурдно и отблъскващо, в същото време толкова непретенциозно и истинно в тоталността си. A monster of energy. Някои общества го наричат “чи”. Енергията на сътворението, на живота. Възможно ли е да има физичен закон, които събира остатъчната енергия от цялото човешко общество и шлака и гo прехвърля в определени индивиди.

Харесвам теорията за свръхчовека /Ф.Ницше/ като точно това чудовище от енергия, магнетично подреден хаос, който те привлича със светлината си, но светлината излъчва и топлина. Колкото повече се приближаваш, толкова по-топло става. Можеш ли да съществуваш спокойно близо до тази маса от енергия?

Всичко има своите последствия и характеристики, носи знание за миналото и бъдещето, носи музиката, честотата на слънцето.

Опитвам се да поговоря за Черната звезда на Дейвид Боуи. Последният албум. Последното докосване с този свръхчовек. “Погледни тук горе, аз съм в Рая. Нося белези, които не могат да бъдат видяни, имам драма, която не може да бъде открадната. Всички ме познават сега” /Blackstar, превод от англ.ез./

Одисея на странността, на истината, на осъзнаването. Може би понякога губим усещането си за истина, с натрупването на слоеве, със загубата на невинността. Дали има такова съотношение? Много е тънка границата на това усещане за истина и тя бързо може да премине в перверзия на възприятията, да се превърне в претенция за съществуване, в мегаломания и превъзходство. Трудно му е на човека. Винаги носи риска от това да се вземе на сериозно. Не да си сериозен в творбата, а да се вземеш на сериозно, това си е друга работа. Работа, отново свързана с чувството за истинност в света, воала, който избираме да сложим на очите си. Копчетата, които зашиваме. /препр. към видеоклиповете от албума на Дейвид Боуи “Blackstar”/.

Един от менторите в живота ми казваше - винаги трябва да има виц. Вица не винаги е разбираем и посланието доста често остава скрито, някои критици обичат да анализират нещата сухо, сериозно и казват на обществото какво е искал да каже авторът. Ако съзнанието ти е еволюирало толкова много, че да събереш света в няколко ноти и думи, няма ли да оставиш на зрителя малко надежда? Няма ли да му кажеш, че в крайна сметка всеки сам решава? Всеки сам слага копчета на очите си? Че нищо не е напразно и че нищо в пространството не е изгубено, то просто променя местоположението и формата си?