Отвъд параметъра

Може би е истина. Може би не е. Възможно ли е да живеем живот, изпълнен с надежди, докато реалността ни обвива в пламъците си? Едно време имаше едно момче с една бяла роза. Той вървеше срещу мен. Подари ми я. Никога не го срещнах отново и завинаги ще си го спомням. А толкова целя да забравя всички, които са били там по-дълго. Онези, чийто рози увехнаха, изгниха, сляха се със земята и станаха на прах. Вятъра ги отнесе. А онази роза остана свежа и жива завинаги.

Истината в мига ли живее? Дали някой знае… Всички се лутаме. Лутаме се в безбрежната нощ. В търсене на това отвъд. Там няма звезди. Ще се изгубим в пустинята. Толкова много мина някак тъй бързо. Дали всичко ще отлети с такава скорост. Оглеждам се и виждам познатите лица. Някога, някъде те са били с мен. Дори не помня вече кога беше. Усмивки, любов, страх, разочарование. Някога, някъде всичко е имало смисъл.

Сега сме тук. Отвъд параметъра. Безкрайни коридори от червени завеси. Лабиринт. Изгубваш се. Тук няма звезди.