Плач на ангел

Има една дума – REVELATION. Откровение. Можем да се сетим за нея от библията, ако сме я чели, разбира се. Откровението на Йоан. Или още – Апокалипсиса. Интересно, нали? Откровението е апокалипсиса. Края. Смъртта. Само че, смъртта като символ значи прераждане – трансформация. Умираме, за да се родим отново. Понякога се раждаме в свят на огън. Защото света е огнен, а ние се страхуваме най-много от него. Не говори ли това достатъчно за нашите характери, за нашите души, които би трябвало да се стремят, да се извисяват, да летят към слънцето. Не. Ние стоим в мрака, в низкото. В блатото. От страх да изпитаме страстите. А като стана дума за страстите, можем отново да се върнем към библията. Страстите Христови. Да дадеш всичко, вярвайки, че ще има смисъл. Молейки се да има такъв. Натъжавам се. Натъжавам се да гледам хората, в чийто очи не гори вечния огън. А вече много хора станаха такива. Колко е лесно да се откажем, нали? Колко елементарно е да си влезем в блатото и да се превърнем в алигатори – хищниците. Ядат, спят, сношават се – отново и отново. За тях няма изгрев, за тях няма огън. А случайно, ако някой се пробуди – походи, походи по света и вземе, че реши да се върне. На топличко, на мекичко, на лесничко. Пиша това, защото не случайно в началото бе словото. А словото, приятели, само ако знаехме как да го използваме, щяхме да сме магьосници. Но не сме. Може би не трябва и да сме. Най-вероятно има естествен подбор и за това. Откровението, апокалипсиса, който срещнах в моноспектакъла на Христо Мутафчиев „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, преобърна ежедневието ми и ме върна към старото, древно чувство, извън този свят наречено „надежда“. Видях огъня, церемонията започна. Както казва Джим Морисън:

„Всички вътре ли са? Церемонията е на път да започне. Изберете – молят се древните. Времето дойде отново. Изберете сега, молят се те, притаили се до древното езеро, отдолу, под луната. Събрали сме се вътре, в този древен и безумен театър, за да разпространяваме нашата похот за живот и да избягаме от роевата мъдрост на улиците.“

Церемонията ще започне тогава, когато всички сме готови. Но ще успеем ли да се подготвим правилно? Да изчакаме, да се съберем, да се съюзим, да сме едно? Страшно си е – да се отдадеш на непознатото. Не знаеш къде ще те отведе. Любопитен си, понякога успяваш да направиш крачка напред, ала бързо се връщаш. Друго си е на топличко, на мекичко, на хубавичко.