Разсъждения върху българския реализъм и публиката

Къде е публиката? Ф.Гарсия Лорка има една пиеса - “Публиката”, доста безизвестно произведение, поради нетипичния си характер, стигащ в основите си до може би прекалено дълбок и неразбираем сюрреализъм. Произведение, което е скрито като миниатюрен диамант под тежестта на до болка познатите “Къщата на Бернарда Алба” и всички други много испански произведения. Не омаловажавам силата на произведенията му, напротив, страшно много го харесвам, до такава степен, че отидох да живея в родния му град - Гранада, Испания и стъпвах по земята, по която е ходил половин година. Просто констатирам факта, че някои произведения остават неразгледани и скрити за окото на зрителя, заради масовата потребност от вече до болка познати клишета. И го казвам в световен мащаб. Едва ли сте тук, за да прочетете тези доста обидни и нецензурирани разсъждения, но ако останете още малко, смисълът може да се прояви между буквите.

…”Но не мога, всичко ще се провали. Това би означавало да оставя слепи моите деца и освен това..как да постъпя с публиката? Как да постъпя с публиката ако разруша перилата на моста? Ще дойде маската да ме разкъса. Веднъж видях един мъж, разкъсан от маската. Най-яките младежи на града с кървави копия натъпкваха в задника му големи топки от разкъсани вестници. А четох, че в Америка маската е обесила един младеж, като го е закачила на виси на собствените му черва..”

Смисълът на този текст изникна след разговор. Доста интересен разговор, анализиращ действителността на сегашните “случки” в Художествената галерия. В двореца. Говоря за изложбите който са действащи в момента. “Колко хора ще влязат в тази галерия?” “Ако сравним усещането за Андрес Сирано и успеваемостта на същата изложба в Ню Йорк, примерно….?” Пак искам да задам въпроса - “Колко хора ще влязат в тази галерия?” И двама да са - дори само аз и човека, с който проведох този разговор, то очевидно разсъждениято върху проблема се е родило, било е провокирано и сега, в този текст, отзвука му ще провокора и други, може би още по-важни теми.

Това е отговора. Създаването създава. Действията, било то изглеждащи маловажни или не, рефлектират, рисуват нова картина. Нова картина на битие и житие, на проблеми и решения. Ако тази изложба не беше дошла и не се беше сбила с другата отворена изложба “Колите, с които нахлухме в капитализма”, за която бих останала безмълвна, как щяхме да сме тук и да говорим за тези много важни осъзнавания на българската реалност?

Важно е да се задават въпроси, да сме будни, да ходим на “места” и да правим “неща”. Също така е и доста популярно това да се случва без анализиране на сцената, качеството на изкуството и неговото значение. Искам да го поднеса семпло, тъй като в момента наистина е много популярно да си “арт” и да се тагнеш, че си ходил на изложба. Въобще не е важно дали въобще си видял нещо, ако има селфи, се брои.

Ходим, гледаме, не виждаме. Спим. Спим зверски зимен сън, който вече е започнал да ни се отразява на цялостното положение, но ние дори не го и забелязваме.

Коя е тази “маска”, която провесва млади американци на собствените им черва? Само американците ли могат да пострадат от нея? Защо се страхуваме толкова много от нея?

С публиката трябва да се отнасяш добре. Публиката те храни. Публиката ти дава това от което имаш нужда - вечен сън и опиянение. Илюзия за съществуване под светлината на прожекторите в главата ти. Реалити шоута. Холивуд. Машина за пари. Количествена компилация от изображения без никакъв смисъл, и без голяма логика по между си. Важно е колко лайка си събрал. Нищо, че живота ти е каша, която се опитваш да подправиш, но все още има вкус на изгнило месо. Това е красивата обвивка, дами и господа, това е американската мечта.

И не, не го казвам с омраза към народа си или с презрение. Напротив, казвам го с надежда, че ако го изрека някой ще ме чуе. Ще се ядоса, ще ме заклейми дори. Всичко е по-добре от страшната тишина на съня. Съня, който е обвил пипалата си в мрежата. Големият брат. Маската. Доволната публика.

Ами ако е неизбежно? Ако е неизбежно да чуете това, което казвам и може би затова главите ни са в торби. Ами ако ги слагаме там сами? Не е много удобно да мислиш, по принцип. Трябват неща като смелост и вяра и не съм много убедена до каква степен съществуват в пост комунистическата ни действителност и по-скоро в душите и характерите ни като индивиди.

Къде лежи това изкуство и къде е тая публика, която чува, вижда, съзнава и създава пазара? Обмена на създаване и възприемане. Сложен въпрос със сложен отговор. Можем ли да говорим за качество ако изкуството се финансира на база проектопредложения от вече доказани и/или прохождащи автори? Малко е тъжно, наистина, тъй като в нашата действителност нямаме голяма възможност за нещо друго и успелите творци са тези, които работят по финансирани от държавата проекти. Пак искам да кажа, че не желая да обидя никого. Посочването на истината, разкритието й и провокацията и съзнавенето обаче са онези малки диаманти, които могат да събудят спящия, да окрилят притеснения и да помогнат на търсещия.

…”Когато хората са на небето. Но кажете ми, каква завеса може да бъде използвана на едно място, където вятърът е толкова силен, че разголва хората и дори децата носят малки ками, за да разрязват завесите..?”