Романтизма и идеята за изкуството като игра

Чувство и интуиция, самостоятелност и свобода, игра на духа, въображение, което извежда на преден план оригиналността и креативността, бунт срещу деспотизма вътре в самите нас, героичната индивидуалност, изява на новия и неспокоен човешки дух. Всички тези елементи, са всъщност фрагменти на душата, изведени в култ в изкуството през XVIII и XIX в. Основните идеи на Романтизма, белязал времето със своята дълбочина, насочена навътре към духа на човека и твореца, създава едни от най-значимите произведения в човешката история. Времето на Романтизма носи в себе си идеите за онзи лиричен, героичен, самозаизживяващ се роман на личността с нейната платоничност, героичност и синтез на изкуство, наука, религия и морал.

Неопитомената природа и нейните способности се проявяват като отражения на новите естетични категории. Спонтанността на желанието. Първичното ни желание за любов и репродукциця, създаващо играта на романтизма.

Той отива отвъд рационалното, за да издигне възродената култура на Средновековието. Погледа към екзотичното и непознатото. Погледа отвъд. Освобождаване от оковите на действителността.

Шлегел. Дж. Байрон, П. Б. Шели, В. Юго са само някои от онези автори, които успяват да преплетат емоциите и да ги изразят с думи. Да олицетворят онова, което не може да бъде изказано. Байрон също говори за живота като шаман, творящ през реалностите, пътуващ вечния път на вдъхновението. Силата на този фрагмент, на тази игра, с която творците боряват, ги изправя срещу най-големите им врагове. Срещу най-близките им приятели. Срещу най-страстните им любовници – а именно, самите тях.

Защо Паганини успява да се прочуе като най- великия цигулар на времето си, а може би и на всички времена? Усещате ли как музиката му играе с душите ви? Усетете как нотите ви съблазняват като забранени любовници, чакащи в приглушената светлина на опушения ъгъл.Танца, докосването, любовта на изкуството е това, което този гений успява да увековечи в произведенията си. Успява така, че в момента в който всеки от нас се върне към Дяволската соната усеща как сърфира по вълните на безбрежния океан и в същото време танцува с огъня. Олицетворение на природните сили, влизащи в душите ни, обладаващи ни божества, превъщащи ни в нищо повече. В свръххора. Вещи в собствения занаят. Но най-вече вещи в живота.

Предчувствието за смъртта. Живота като пързаляне по острието на нож. Нека погледнем картините на Франсиско Гоя. Дълбочината и сфуматото, което ни кара да се чувстваме така, сякаш потъваме в дълбок океан. Символика на жестовете. Символика на цветовете – онези мистични нюанси на духа. Живот и отвъден свят. Паралелни реалности. Параболата на огъня и леда. Раждането и смъртта. Нека пресътворим Божествата.

Нека вземем Уилиям Блейк в ръцете си и оженим Ада и Рая. Парадокс на реалностите. Същността на човешкото съществуване. Въображението като тяло на Бога. Материализация на сакралното. Оберон и Титания, танцуващи с феите. Не е ли това, в което трябва да се превърнем? Всеки един от нас? Вечен танц между световете? Танц с дявола. Танц с Бога. Сънища, съновидения, нереалности, които са толкова реални. Не е ли точно този парадокс основа на нашето съществуване. Въпроси без отговори и отговори без въпроси. Краят и началото в едно. Змията, която захапва опашката си.

Вакхани. Оргии. Сакрални ритуали в чест на величието на божествата, даващи ни плодовитост. Даващи ни вкус за живота. Вкус за реалността. Вкус на боровинки, който можеш да всмучеш и да се превърнеш в него. Ритуал на просвещение – култ към божественото. Култ към мистичното. Култ към това, което е по-велико от нас, а ние сме само играчки в ръцете на богвете, сношаващи се чрез нашите тела. Дори Джим Морисън, творящ дълго след времето на романтизма, вдъхновен от идеите му, се превръща в кралят Гущер. Кралят можещ всичко. Една епоха извън времето си. Онзи, които те побърква и го молиш за още.Пустинята е вечна, а змията е седем метра дълга. За да отидеш отвъд трябва да обяздиш змията. Да опитомиш неопитомимото. Да прегърнеш смъртта и да затанцувате последния танц. Последния и първия. Първия от новия живот отвъд. „О, божествени създателю, дай ни още един час да се удавим в живота „– казва Морисън.

Играта на въображението, разгледана в романтичен план, пречупено през духа и философията на нереалното. Изкуството съществува преди авторът да го разкаже, извая, изсвири. Превъплъщаването на Аза в магическата същност на формата.

Не случайно Шлегел разсъждава върху това за кого трябва да твори авторът. И отговорът му е „Всеки истински автор пише за никого или за всички. Който пише, за да го четат тези или онези, заслужава да не бъде четен.“ Авторът, творецът фрагментира въображението си и го прави видимо за света, само и единствено от вътрешен душевен подтик. Именно в това се крие оригиналността и уникалността на творческата природа. Новото вино, умиращо на асмата, обещаният пир?

Изкуството е игра, тя е забавление на дете оставено в света на своето въображение. Но именно в тази игра се ражда неповторимрият творчески АЗ. Играта на ума създава светове, по-безбрежни и необятни от тези, които вече са. Нови, по-истинни истини.

Вземането на късче от реалността, превръщането и в божественото проявление на всеки един от нас. Ритъма на барабаните, предвещаващ идването на Краля. Ритъма на ритуала.

Романтизмът в изкуството носи в себе си идеите за романа, но не като жанр, а като романтика, като залез, като израз на платонична, героична и творческа любов насечени като фрагменти от една реалност. Шлегел пише „Между всички романтически произведения фрагментите са най-свободната игра на духа.“ Насичайки реалността на фрагменти се постигат части от картината на света. Но картина изживяна от автора, усетена и пречупена през неговата призма. Осмислена през неговото въображение, обута в неговите обувки. Именно това разбиране на света е ново и в същото време безкрайно старо. Защото както казва Хегел: „Истинското съдържание на романтичното е абсолютната вътрешна душевност, а съответстващата му форма е духовната субективност като схващане на своята самостоятелност и свобода.” Следователно новото в изкуството е старото в душата, изразено от индивидуалността на художника.

Романтизмът и романтическата естетика е бунт и реакция срещу Просвещението, като антитеза на класическата естетика с нейното преклонение пред разума и рационализма. Романтизмът търси дълбините на човешката душа и се домогва до синтеза на изкуство, наука, религия и морал и чрез този синтез се стреми да осъществи един нов тип култура. Той узаконява личното въображение като критична власт, която позволява свобода от класическите понятия за форми в изкуството. В него се крие осъзнаването на историческата и природна неизбежност в представянето на идеите на твореца пред света. Романтизмът се опитва да примири духа на рационализма и в религиозното преживяване през понятията за чувство и интуиция.

Но най-вече в основата на това течение в изкуството стои концепцията за гения или артиста, който може да създаде негова собствена оригинална творба посредством този процес на „създаване от нищото“ е ключът към Романтизма. Така да бъдеш производен от нещо се превръща в най-тежкия грях. Тази идея често е наричана „романтична оригиналност“.

Според Исая Бърлин, Романтизмът въплъщава „нов и неспокоен дух, който буйно се опитва да взриви старите и сковани форми, енергично се занимава с непрестанно сменящите се състояния на съзнанието, мечтае за неограниченото и неопределимото, за постоянно движение и промяна в опит да се завърне към забравените източници на живот, страстно се опитва да самоизтъкне индивидуалното и колективното и търси изразни средства в безпокоен копнеж към непостижими цели“.

Какъв е обаче смисъла да се заровим в романтизма днес? Преди той е разбил статуквото на света.Днес не е ли всичко някак разбито? Когато вече уж всички стилове съществуват, къде оставаме ние? Къде остава нашата игра. Живеене в свят с разбити догми. Свят с разбити идеали. Несъществуващи идеи. Смърт на твореца. Смърт на културата. В този апокалипсис играем нашите игри в момента. Можем ли да се върнем назад, някак отивайки напред? Назад към живото изкуство. Връщането към онези атавистични дълбини на творческите ни души. Толкова ли е ужасна представата ни за вътрешната ни утопия, че се страхуваме дори да отворим вратата към нея?

А не е ли точно това смисъла? Да живеем напук на смъртта, която ни обгражда. Не онази вдъхновяващата смърт. А онази, другата перелина на сивото настояще. Смъртта на твореца. Масата на обществото. Масата на несъществуващия дух на малкия човек. Това е онова, което ни убива. Всички ли са вътре? – пита Морисън. Как да се събудим когато това вътре вече не съществува? Как да запалим душите си, когато змията лежи мъртва в пръстта?

Западните култури някак силно живеят в търсенето на онова, което е отвъд. Преплитането на мистиката, живота, религията, изкуството. Изобразяването на собствените ни ангели и демони чрез онова, което наричаме модерно, а е просто поредната дума за самите нас.

Не живеем ли всъщност във време на несъзнаван романтизъм? Поезията като вид изказ на реалността. Параболата между любовта и смъртта. Така темите за фрагмента. Темите за детайла на играта стават някак много актуални във всички видове изкуство. Хората на 21 век търсят себе си в миналото. Търсенето на чистия порив в изкуството. Връщане към Аза на романтизма като средство за търсене на чиста доза вдъхновение. Новия романтизъм търси кладенеца на живота. Търси начина да се разбие в скалите ,по време на прилива. Прилив от емоции. Прилив на любов. Прилив на онова, което тъй силно познаваме, а не позволяваме.