“It’s a monster of energy. Ride the snake. Up to the garden. To the other side. /The doors,1991, dir. Oliver Stone/ “Look up here, I'm in heaven, I've got scars that can't be seen, I’ve got drama, can't be stolen. Everybody knows me now.”
Дейвид Боуи или истината за света.
Да си толкова силно привлечен от нещо, притеглен като от невидима сила. Първоначално можеш да се опиташ да избягаш, преди чудовището да те погълне, да те изяде мигновенно, да се слееш с него в един общ яйцевиден кувиоз, мимикиращ изкуствена утроба. Не просто препратка към матрицата, не просто изследване на общество, изградено на базата на изкуствени ценности и хиперболизирана посредственост, а маска на изкуството.
Страшни неща са маските, понякога осветени правилно от прожекторите, те могат да ни дадат илюзията за реалности и дори да създадат нови религии. Но те все някога падат. Истината излиза наяве. А не е ли това изкуството? Бруталната сурова истина, представена през призмата на човекът, но не човекът като продукт или като душевност, а като магнетична предпоставка за величие.
Мегаломания? Изследване на непонятното нещо наречено харизма. Тотално нелогично. Абсурдно и отблъскващо, в същото време толкова непретенциозно и истинно в тоталността си. A monster of energy. Някои общества го наричат “чи”. Енергията на сътворението, на живота. Възможно ли е да има физичен закон, които събира остатъчната енергия от цялото човешко общество и шлака и гo прехвърля в определени индивиди.
Харесвам теорията за свръхчовека /Ф.Ницше/ като точно това чудовище от енергия, магнетично подреден хаос, който те привлича със светлината си. Но светлината излъчва и топлина. Колкото повече се приближаваш, толкова по-топло става. Можеш ли да съществуваш спокойно близо до тази маса от енергия?
Всичко има своите последствия и характеристики, носи знание за миналото и бъдещето, носи музиката, честотата на слънцето.
Опитвам се да поговоря за Черната звезда на Дейвид Боуи. Последният албум. Последното докосване с този свръхчовек. “Погледни тук горе, аз съм в Рая. Нося белези, които не могат да бъдат видяни, имам драма, която не може да бъде открадната. Всички ме познават сега”.
Одисея на странността, на истината, на осъзнаването. Може би понякога губим усещането си за истина, с натрупването на слоеве, със загубата на невинността. Дали има такова съотношение? Много е тънка границата на това усещане за истина и тя бързо може да премине в перверзия на възприятията, да се превърне в претенция за съществуване, в мегаломания и превъзходство. Трудно му е на човека. Винаги носи риска от това да се вземе на сериозно. Не да си сериозен в творбата, а да се вземеш на сериозно! Работа, отново свързана с чувството за истинност в света, воала, който избираме да сложим на очите си. Копчетата, които зашиваме.
Kъде е комерсиалното и къде започва художественото? Този въпрос напомня на много екзистенциалният такъв - яйцето или кокошката. Ако приемем хипотезата, че комерсиалното е кокошката, а художественото е яйцето или както Салвадор Дали разглежда в “метаморфозата на Нарцис”, където интерпретира мита за Нарцис през формите на сюрреализма - художественото няма ли да умре от неудовлетворението, че не може само да се прегърне?
Замислете се. Митът за нарцис ни води точно към това - дълбокият художествен смисъл на творбите и на произведенията се самоизяжда, самоунищожава от неспособността си да е цялостен. Като ин и янг - концепцията на вечното единство, разглеждайки неуспелите приживе художници като Ван Гог, Амадео Модилиани и още десетки други. Защо не успяват? Куде се крие геният им и дали той трябва да изстрада и да се самоизяде, за да съществува? Не са ли нахранили те повече сивият вълк? Не са ли дали те по-голяма сила на вечното несъзнато, на колективното съзнание, на реката на символите и емоциите? Какво получават от това – страдание... Животът, за да е пълноценен, трябва да е балансиран. Да вземем Пикасо, например. Най-известният и бих казала, комерсиален, във всички аспекти на комерсиализма, продаден художник, но и такъв, който всъщност никога не се е продал. Никога не е изневерил на принципите си за същестуване, макар че е унищожил много хора около себе си. Това ли е цената? Да се самоизядеш или да изядеш – да бъдеш чудовище от енергии, както го нарича Джим Морисън.
Тъй като говорих за Дейвид Боуи, изключителен пример от музикалната сцена, които освен комерсиален, е дълбоко художествен, а успява и някак /поне видимо/ да запази щастието, да не нарани околните. А дали наранява себе си? Възможно ли е изкуството, което създава да е начина му да се съхрани и възможно ли е въобще изкуството да носи болки и наслади. Дали музиката, енергията и вибрацията на звука е по-различна от визуалните ни възприятия? Възможно ли е, ако обучим мозъка и душата си, да се справим с негативните аспекти, които носи сцената. Трудно е за българските творци да си представят на тези пространства, защото тук такава сцена няма. Тук такъв размах не съществува. Той е ограничен и малък. Тук ценностите и стремежите са други – малки, органичени, коменсиални.
Къде е публиката? Федерико Гарсия Лорка има една пиеса - “Публиката”, почти неизвестно произведение, което поради нетипичния си характер, стига до дълбок и неразбираем сюрреализъм. Произведение, което е скрито като миниатюрен диамант под тежестта на до болка познатите “Къщата на Бернарда Алба”, „Кървава сватба“, „Йерма“. Не омаловажавам силата на произведенията му, напротив, до такава спетен го харесвам, че отидох да живея в родния му град - Гранада, Испания и стъпвах по земята, по която е вървял. Просто констатирам факта, че някои произведения остават неразгледани и скрити за окото на зрителя, заради масовата потребност от вече до болка познати клишета. И го казвам не само по отношение на реалността у нас, но и по света.
…”Но не мога, всичко ще се провали. Това би означавало да оставя слепи моите деца и освен това..как да постъпя с публиката? Как да постъпя с публиката ако разруша перилата на моста? Ще дойде маската да ме разкъса. Веднъж видях един мъж, разкъсан от маската. Най-яките младежи на града с кървави копия натъпкваха в задника му големи топки от разкъсани вестници. А четох, че в Америка маската е обесила един младеж, като го е закачила на виси на собствените му черва...”
Смисълът на този текст изникна след разговор. Доста интересен разговор, анализиращ действителността в Художествената галерия. В двореца. Разговор за изложбите, който са действащи в момента. “Колко хора ще влязат в тази галерия?” “Ако сравним усещането за Андрес Сирано и успеваемостта на същата изложба в Ню Йорк, примерно….?” Пак искам да задам въпроса: “Колко хора ще влязат в тази галерия. Бяхме само двама - аз и човека, с който проведох този разговор. Но аз се питам ... и ще продължавам да го правя! Въпросъм ми е и отговор! Създаването създава. Действията, маловажни или не, рефлектират, рисуват нова картина. Нова картина на битие и житие, на проблеми и решения. Ако тази изложба не беше дошла и не се беше „сбила“ с другата отворена изложба “Колите, с които нахлухме в капитализма”, за която оставам безмълвна, как щяхме да сме тук и да говорим за тези много важни осъзнавания за нашата, българска реалност?
Важно е да се задават въпроси, да сме будни, да ходим на “места” и да правим “неща”. Днес това е „популярно“, това да се случва без замисляне и дори обсъждане на качеството на изкуството. Разсъждавам „семпло“. Днес е много „модерно“ да си “арт” и да се тагнеш, че си ходил на изложба. Въобще не е важно какво си видял. Ако има селфи, се брои!
Ходим, гледаме, не виждаме! Спим! Спим дълбок зимен сън, който вече е започнал да ни се отразява. Но ние дори забелязваме това!
Коя е тази “маска”, която провесва млади американци на собствените им черва? Само американците ли могат да пострадат от нея? Защо се страхуваме толкова много от нея?
С публиката трябва да се отнасяш добре. Публиката те храни. Публиката ти дава това от което имаш нужда - вечен сън и опиянение. Илюзия за съществуване под светлината на прожекторите. Реалити шоута. Холивуд. Машина за пари. Количествена компилация от изображения без никакъв смисъл и без голяма логика. Важно е колко лайка си събрал. Нищо, че живота ти е каша, която се опитваш да подправиш, но все още има вкус на изгнило месо. Това е красивата обвивка, това е американската мечта. И ние се опитваме да си представим, че я осъществяваме!
И не, не го казвам с омраза или с презрение. Напротив, казвам го с надежда, че ако го изрека някой ще ме чуе. Ще се ядоса, ще ме заклейми дори. Всичко, което се случва на яве е по-добре от страшната тишина на съня. Сънят, който е обвил пипалата си в мрежата. Големият брат. Маската. Доволната публика.
Ами ако е неизбежно? Ако е неизбежно да чуете това, което казвам и може би затова крием главите си в торби. Ами ако ги слагаме там сами? Не си много удобнен, ако мислиш. „Съдбата помага на смелите“ твърди една древна римска поговорка! Но пък ние сме в пост комунистизъм и това не е за нас! Но какво имаме в душите си?
Къде е изкуството и къде е публиката, която чува, вижда, съзнава и създава? Какво се създава и какво се възприема. Сложен въпрос, със сложен отговор. Можем ли да говорим за качество ако изкуството се финансира на база проектопредложения от вече доказани и/или прохождащи автори? Малко е тъжно, наистина, тъй като в нашата действителност нямаме голяма възможност за нещо друго и успелите творци са тези, които работят по финансирани от държавата проекти. А младите – те имат мнооого време! Посочването на истината, разкритието й, провокацията пре ума са малки диаманти, които могат да събудят спящия, да окрилят притеснения и да помогнат на търсещия.
…”Когато хората са на небето. Но кажете ми, каква завеса може да бъде използвана на едно място, където вятърът е толкова силен, че разголва хората и дори децата носят малки ками, за да разрязват завесите..?”
Един от менторите в живота ми казваше - винаги трябва да има виц. Вицът не винаги е разбираем и посланието доста често остава скрито. Някои критици обичат да анализират нещата сухо, сериозно и да казват на публиката какво е искал да „каже“ авторът. Ако си стигнал до там, че да събереш света в няколко ноти, думи или щрихи няма ли да оставяш на зрителя малко надежда? Няма ли да му кажеш, че в крайна сметка всеки сам решава? Всеки сам слага копчета на очите си? Че нищо не е напразно и че нищо в пространството не е изгубено, то просто променя местоположението и формата си?
Западните култури някак силно живеят в търсенето на онова, което е отвъд. Преплитането на мистиката, живота, религията, изкуството. Изобразяването на собствените ни ангели и демони чрез онова, което наричаме модерно, а е просто поредната дума за самите нас.
Не живеем ли всъщност във време на несъзнаван романтизъм? Поезията като вид изказ на реалността, парабола между любовта и смъртта. Днес фрагмента, детайла стават някак много актуални във всички видове изкуство. Хората на XXI век търсят себе си в миналото. Търсят чистия порив в изкуството. Днес се връщане към „Аза“ на романтизма като средство за търсене на чиста доза вдъхновение. Новият романтизъм търси кладенеца на живота. Търси начина да се разбие в скалите, по време на прилив. Прилив от емоции. Прилив на любов. Прилив на онова, което тъй силно познаваме, а не позволяваме.
Може би отговорих на въпроса твърде рано. Ако въобще отговорът е тук, ако въобще той е разбираем или аргументиран. Само чрез колективно съзнаване можем да победим този демон на шизофреничният пристъп за който говори Джоузеф Кембъл в “Силата на мита” - книга, базирана на интервютата между Кембъл и Бил Майър от 1988г.
“И раят, и адът са в нас, и всички богове също са в нас. Ние носим в себе си всички богове, всички небеса, всички светове. Те представляват уголемени съновидения, а съновиденията са проявления в образ на енергиите в нашето тяло, които са в конфликт. Това представлява митът.
Митът е проявление на енергите на различните органи в нашето тяло, които са в конфликт помежду си, под формата на символичен или метафоричен образ.
В теб е стаено нещо, което знае кога си в центъра, кога си на прав път и кога на погрешен. Щом свърнеш от правия път, за да печелиш пари например, животът ти губи смисъл. А ако останеш в центъра, на правия път, макар и да мизерстваш, пак ще бъдеш щастлив.
Днес единствената митология, която трябва да е в сила, е митологията на планетата – а ние нямаме такава митология. Най-близкото нещо, за което може да се каже, че е митология на планетата, е будизмът, който гледа на всички същества като на Буда същества. Единственият проблем е, че това трябва да бъде признато от всички. Нищо повече. Задачата е само да се знае то и да се действа така, сякаш всички същества са свързани в едно братство.”
Джоузеф Камбъл твърди, че когато човекът не следва вътрешният си глас, вътрешният така наречен “bliss”, тогава идва болестта на ума, това е наказание от “Бога” или от другия свят. Тогава човекът е наказан да изгуби, това което има и да бъде отлъчен от пътя си, заради страховете, които надделяват в него. Героят не е достатъчно смел и затова не е достоен дори да стигне до битката. Източните религии биха казали, че душата му не е достатъчно пъти преродена, за да има смелостта да се изправи срещу дракона, срещу злото в този свят и срещу предизвикателствата на душата.
Ето го Нарцисът. Той не може да прегърне себе си - той е едно вселенско пеленаче, вгледано прекалено дълбоко в материалната красота, която с времето увяхва. Красотата е подарък, която вселената дава на всички, дори да не сме красиви външно, за да усетим виталността на живота, вътрешният стимул за продължаване на рода, вътрешната възможност да повярваме, че сме безсмъртни. Но тялото – то не е безсмъртно. То трябва да остарее и да умре. Такава е неговата роля – да бъде обвивка на душата. А душата е другата страна на нашата дуалност. Тя е подложена не само на изпитанията да се усъвършенства, но и на изпитанията да загуби тялото. В изкуството тази дуалност е единството между художественото и комерсиалното. Дуалността на човека извисява душата, дуалността на изкуството, извисява художественото. И тази дуалност на света се осъществява в ежедневната романтична борба между красивото и грозното, любовта и омразата, важното и маловажното, живота и смъртта!
Comments